Втората част от книгата „Мостовете на древния и средновековния свят“, съдържа нейните ІІІ, ІV и V глави, първите две от които разглеждат среднове­ковните мостостроителни практики от Западна, Централна и Северна Европа, както и от страните на Източна Европа, където трите големи държави обособили се там след окончателния разпад на управленски разчленената Римска империя, последователно от края на VІ век нататък са Византийската империя, от VІІІ век Българската империя, а от ХІІІ – ХІV век за кратко просъществувалата Сръбска империя.
През разглеждания период от началото на VІІ до към началото на ХVІІІ век, Ев­ропейският континент претърпява редица етнически и държавни трансформации, създават се и изчезват княжества, царства и империи, разпалват се непрекъснато войни и военни конфликти. С разцвета на християнската религия се формират монашеските ордени. Започвайки към началото на VІІ век с Бенедиктинския и от ХІ век с конгрегациите от манастири с еднакви устави, монашеството се превръща в мощна икономическа, социална и производител­на сила. А през вековете до към ХІІІ век те са и създателите на средновековната западноевропейска архитектурна линия. Това е времето на монасите-архитекти (и по-късно на строителните градски гилдии), създаващи сгради и мостове под девиза „моли се и работи“ („Оra et labora“), възприет посевместно заедно с бенедектинския монашески устав по времето на Каролингите.
Трудът проследява в различни аспекти развитието на мос­тостроителството от времето на монасите-архитекти, през цивилните градски строителни гилдии след ХІІ век, работещи отначало в колаборация с монасите, а впоследствие превзели от тях цялата архитектурна практика. 
Анализират се различните страни в деятелността на монасите-архитекти и градските първомайстори изграждащи мостове – дървени, каменно-дървени и ка­менни, появата и развитието на различните конструктивни типологии формиращи архитектурния образ, като например широкото разпространение на оребрените мостове, познати ни от античните сирийски реализации.
ІV глава е посветена на средновековната мостостроителна практика от теритериите на православните държави в Източна Европа и Мала Азия – Византия, България и Сърбия, в периода от VІІ до ХІV век, където първоначално има наследено от Късната античност вляние главно от сирийските и арменските майстори, а след това се формират самостоятелни гръцки и български архитектурни линии.  
В V глава по-обстойно се проучва мостостроенето и от Западна Азия, като едновременно се прави преглед на случващото се в тази област и от земите на мамелюшкия Египет, където строежа на мостове е бил винаги по-ограничен, а истинското си развитие получава от майстори дошли от западна Азия – арменци, сирийци, може би от ХV – ХVІ век и азербайджанци. 
За да се посочат архитектоничните разлики между западно- и централно-азият­ските тухлени конструкции и специфичния образ създаван чрез тях, е разгледано и иранското мостостроителство, което се оказва в голяма степен развивано от арменски първомайстори (устабашии), а по-късно и от азербайджански. 
Главния поглед обаче е към случилото се между VІІ и ХVІІІ век в западните части на Азия, предимно из Мала Азия и Арабския полуостров, където работят едни и същи майстори – сирийци, арменци, евреи, палестинци и отчасти грузинци и азербайджанци, обучени през ХІV – ХV век от арменци и централно-азиятци.